17.11.2018г.

Спомени за читалището от Лазаринка Владимирова Христоскова
"Бях в първи или втори клас на училище "Георги Брегов", когато учителката ми Соня Кузева каза: "Деца, вече сте грамотни, можете да четете, пишете и смятате. Лятната ваканция е три месеца, трябва да играете и да четете книги от читалището, което е в двора на училището - една двуетажна къща.
Аз запомних всичко, взех на мама паспорта и отидох в читалището. Библиотекарката беше едно младо момиче, черноочко и много нежничко, казваше се кака Дидка. Направи ми картон с данните на мама и ме покани в библиотеката да я разгледам и си избера книжка.
Аз бях малко дивачка, хваната от гората, започнах да разглеждам шарени книжки, буквално бебешки. Докато си отида в къщи и я прочета десет пъти, на другия ден я връщам и пак отново.
Библиотеката се намираше на втория етаж с две или три малки помещения, а на първия етаж музикалната школа и се чуваше свиренето на цигулка, акордеон, пиано. Аз толкова съм се увличала в изпълнението на мелодиите, че ми беше много приятно да слушам и се ровя из книгите.
Първата ми книга-роман и сега я помня- "Диарбекирски заточеници", такава тежка книга - четеш и ревеш. Помня и втората си книга "Най-младия син на Партията" - руски партизани са се скрили в изоставена мина и там четеш и ревеш. Така започна моето четене на книги.
Веднъж кака Дидка ми каза да събера деца от махалата и да помогнем за пренасянето на книгите в новата сграда, сегашното читалище. За една-две седмици пренесохме книгите. Спомням си, че ги натрупахме на куп и после ги сортирахме по автори. В голямата зала имаше дървена сцена, кака Дидка каза, че всички деца, които сме взели участие при пренасянето на книгите ще вземем участие в програмата за откриване на читалището, кой пее, кой казва стихотворение. Тогава си спомням, че казах "Червените ескадрони". Бабите и дядовците много ми ръкопляскаха, понеже го бях научила стихотворението през лятото. Малко трудно е за заучаване и декламация, иска много патос, така съм го почувствала. След това бабите ни почерпиха с бонбонче "лукче", но от сърце и аз много се радвах.
А сега и за любовта ми към музиката. Мама имаше дарба да пее народни песни, като чуе песен и я повтаря, ама дарбата й стигаше да се пее в къщи и когато имахме гости да запее. Имахме и съседи, на които децата свиреха на акордеон- Цветанка Кавръкова и кака Гинче, двете свиреха мелодии на акордеон, слушаш концерт без пари.
Веднъж на татко искам акордеон и това искане продължи цяла година докато татко се съгласи и ми купи акордеон. И радостна отивам в началото на учебната година на приемен изпит, но за зла участ не ме приеха - нямала съм данни за музикнт. Пях "Боряно, Борянке" и до там стигнах с пеенето. Ами сега накъде? В читалището приемаха деца таланти. Татко попита тук и там и го насочиха към Ангел Македонски-Златния. За първи път се сблъсках с такъв добърчовек. Ходех частно една година, свирех с едно момченце по-малко от мене на години. Изсвири учителя мелодията на момчето и то я повтори, изсвири я на мен, аз едва я схвана, нищо не излиза и така музикантка не станах. От време на време си дрънках мои измислени мелодии да не стои затворен акордеона в кутията.
Но любовта ми към книгите и музиката си остана, макар че си останах музикален инвалид.
Сега новата сграда е чудесна, минали са толкова години, но колкото и пъти да влизам в нея като Божи храм е.  Понеже ми е много близко читалището понякога ходя и по домашному като прочета книгите и бързам да ги върна и да взема нови. Персоналът е много внимателен, на всеки посетител се обръща внимание.
Преди години ми се наложи да придружавам дъщеря си всеки ден на уроците по пиано. Нямахме пиано в къщи, но ни позволиха да се упражняваме на читалищното пиано. Сего всяка стая има пиано, това е много хубаво. Дъщеря ми не стана музикантка, но стана добър човек.
Читалището е неузнаваемо, още с влизането се вижда, че се работи много за обществото.
Като взех да работя започнах да си купувам по някоя книга. Някъде ме е забелязала библиотекарката Веска, че си купувам книги и ми каза: "Идвай в читалището и си вземай книги, каквито искаш". Аз й благодаря и от тогава, преди повече от двадесет години, читалището е моят втори дом.
И накрая, имам чувството, че читалището е много специално учебно заведение и за стари и млади, там набираш знание и мъдрост. Сега в нашето съвремие на много напрегнат живот, всеки един член на обществото ни трябва да се допре до читалището. Особено след като се пенсионирах така съм се привързала към книгите, че без читалището на мога да си представя живота си, и без книгите."
Пазарджик, 2017 година